Къде сгреших … или закъснялата равносметка на един бизнесмен
Автор: Иван Цонков, 2010 г.
Беше горещ летен ден. Шефчето седеше на стария изтърбушен диван, пушеше цигара, потропваше нервно с пръсти и мислеше за изминалия ден. Такъв ден не беше имал от преди две години, когато откри малката си търговска фирма в гаража на дядо си. Сега си спомни, че тогавашния му супер ентусиазъм и нечовешки блъсък му докараха парите, голяма част от които тази седмица той пръсна за този малък офис в този малък, съседен градец. Разчиташе, ако не на кой знае какви печалби предвид наситеността на ограничения пазар тук с конкуренти, то поне на възвръщане на инвестицията в нормални срокове.
– Няма да се справим сами както досега, казваше си той представяйки си, че говори на съпругата си. Ще трябва да потърсим тук свестни хора, на които да имаме доверие, това са пари стока, имущество, отговорности. Утре отивам до местния вестник, ще пусна една готина рекламка. И в кабеларката ще ида, колко може да струва едно клипче в кабеларка като тази? 100 лева? Едва ли. 200? Много са. Лелята ще приема молбите през деня, а аз вечерта ще си ги преглеждам.”
Лелята – вече назначената от него жена – се справяше що-годе добре с офиса и склада, беше стара търговка, разбираше си от работата, знаеше какво прави и за нея не беше голямо натоварване това да хвърли документите на желаещите в чекмеджето на стария скрин зад гърба си. Шефчето всяка вечер поглеждаше там, но за една седмица време не откри нито един подходящ за тази работа според неговите изисквания кандидат. Или бяха твърде възрастни или твърде млади, а не можеше да има доверие и в двете категории. Хем му се щеше да е красиво младо момиче, че да омайва клиентите, хем да е як мъж, който да му помага в склада. Първата седмица изтече без да може да отдели нито един пакет документи от камарата в скрина.
– Ако и другата седмица не успея, никак няма да е добре, ще трябва аз да спя тук – мислеше си и пушеше нервно. Странно, уж голяма безработица, младите бягали към големите градове щото тук нямало работа, пък ей-го-на цяла седмица никой. Рекламата – реклама; и вестничето местно, и кабеларката направиха повече от Мърдоковите медии, спрямо възможностите си и пак никой, ужас!
Почти отчаян, в края на втората седмица, Шефчето реши пряко силите и разбиранията си да даде шанс на две лица: един мъж над средна възраст, як, приветлив на вид, разбран и не съвсем залюхан, дори напротив – говореше умно и явно търсеше работа, а не да си губи някъде времето; вторият одобрен беше студентка последна година, която имаше претенциите да разбира от работа с компютър и складови програми, изглеждаше добре и като че ли щеше да се справи ако не отлично, то поне много добре с попълването на опразнените от колегата и рафтове в склада.
– Искрено се надявам да не съм сбъркал с тях! Ужас! Какво ли ме чака?
За по-сигурно на следващия ден доведе стар свой другар, компютърен спец, който срещу скромния дневен хонорар от 50 лв. „….без фактура естествено, нали сме другари”, се съгласи да се занимава с новите двама днес и идната седмица.
– Петък, събота, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, пак петък и събота – колко станаха – 8 дена по 50 лв. са 400 лв. + вафличките и това онова от склада + това, че аз работя докато тях ги няма – ужас! Не му се хареса равносметката, но работата някак си вървеше и третата седмица отмина така, както и следващата, и месеца, и вече нещата се наредиха, макар и не като в най-добрите му прогнози, но определено този компютърен спец си бе заслужил парите; компютърът, който беше взел на старо пак от него за 300 лв., също вече се смяташе за изплатена инвестиция – все пак ревизията в края на месеца излезе до стотинка.
– О.К. да си призная работата върви добре – ще се наложи да продам това тук и да търся заем, за да взема по-голямо помещение.
В края на втория месец Шефчето назначи още две момчета, които изрови от същата камара, но отначало не бе посмял да рискува с тях. Самообучиха се вътрешно и работата се завъртя в пъти по–бързо.
За чужд човек в този малък град, успехът му беше огромен. Скоро дойде и кредитният инспектор, който му предложи най-добрите условия, които която и да било банка можела да си позволи. „-Ужас! -изтръпна Шефчето – че какво им е на условията в другите банки.”
Изтегленият кредит и парите от стария обект едва стигнаха за оборудването на новия просторен и модерен склад, а за зареждането му Шефчето взе оборотните пари и част от стоката на двата склада в големия град.
– Този месец сме много зле – каза той на петимата в деня за заплати – няма да мога да ви платя, потънал съм в дългове – нов склад, много разходи, държавата и тя си иска нейното, не знам как ще е.
На другия ден тримата мъже така и не дойдоха на работа. В следващия един месец той беше тоя, дето се учи на компютърни умения и разнасяше кашоните из пълния склад: стоварвай-товари-подреждай-внимавай какво даваш и какво пише на клиентската фактура издадена от офиса отпред, където двете жени, според Шефчето, се задяваха с клиентите, а той мъкнеше тежките кашони.
Еден ден в склада влязоха двама младежи, току що завършили гимназия, изглеждаха добре, говореха нормално, спокойно и най-важното питаха за работа.
– Здравейте, господине, търсим Шефчето.
– Здрасти, аз съм, кажете.
– Ами казаха ни да проверим за работа тук.
– Носите ли документи някакви – молби, лични карти, снимки?
– Това е лесно, ще го оправим, ние просто питаме, пък и да видим ква е работата.
– Работите ли с компютър?
– Че кой не може? – двамата новобранци се спогледаха.
– О.К. почвате от ….?
– Днес! – казаха младежите.
– Нямам да ви дам работни дрехи.
– Нищо, ние с анцузите.
Следващата седмица му се стори доста по-оптимистична на Шефчето. Работата пак влизаше в ритъм, тъкмо си помисли, че предстои нов фурор и в събота пак беше сам в склада.
– Къде са момчетата? – попита той възрастната жена, която почна от самото начало при него.
– Ами, не знам, те са млади, живее им се, снощи – петък вечер може да са позакъснели – гаджета гонят, това- онова.
– Ще ги прогоня аз тях, в понеделник ще им кажа.
В понеделник Шефчето почти беше забравил съботните си намерения и младежите се постараха максимално да няма кавги.
Следващата събота всички бяха на работа, Шефчето беше доволен, а бизнесът вървеше по-гладко от всякога.
Краят на месеца дойде неусетно и резултатите бяха достатъчно оптимистични, че да накарат фирмаджията да направи допълнителен реверанс към хората си, давайки им възможност да си закупуват от склада продукти на доставни цени за лично ползване. Това пък му докара още двама техни приятели, като приятелката на единия настояваше да го държи под око, така в офиса вече работеха три жени, а момчетата обслужваха склада. Клиентите се бяха увеличили многократно, претенциите им също, а конкуренцията не спеше, трябваше нещо ново да се направи.
Един ден Шефчето влезе в съблекалнята, където докерчетата хапваха кренвирши с хляб или пък кроасани на крак и попита: „- Някой да има професионална книжка?”
– Аз съм професионален шофьор – каза Той.
– Я след като хапнеш, се качи при мен.- каза Шефчето.
– Добре.- отвърна Той.
След десетина минути Той стоеше в кабинета на шефа и очакваше да чуе какво е намислил.
– Седни, трябва да те питам нещо. Искаш ли да те направя шофьор-дистрибутор? Естествено, ще ти увелича и заплатата.
– Ами не знам. Всъщност аз обичам да пътувам, вече познавам и стоката, познавам родния си град, че и селата наоколо, смятам, че ще се справя.
– От утре тръгваш по най-важните обекти в града и по селата. Кои са по-големите ви села наоколо – да ги обиколиш и да ги пробваш дали няма да зареждат чрез нас. Ще те пратя и на обучение при едни мои авери на морето за един-два дни, те са отдавна в занаята, правят постоянно разни такива работи. Съгласен?
– О.К. съгласен.
И тъй, Той станал най-добрият служител на фирмата, обикалял села и паланки, увещавал селските хоремагчета как винаги ще е насреща за тяхните важни поръчки, че и той семейство храни, пък виждаш ли и от тяхните малки дюкяни имало полза в селото и така нататък. Добре потръгнала търговията, цяла година, че чак до следващото лято като орле обикаляло младото, но амбициозно и вече обиграно търговче. Създало то мрежа, за която Шефчето не било мечтало и в най-смелите си мечти на тема власт, влияние и пари. На следващото лято Той казал на Шефчето:
– Добър ден, Шефче, искам да си почина малко, да заведа гаджето на моренце, да се поотпусна.
– Какво сте намислили вие бе, аз сам ли да бачкам цяло лято? Сега ни е жетвата на нас, ще почиваме зимъс, сега се правят парите, не като падне снега.
– По принцип е така, съгласен съм, но…
– Какво но бе, какво но? Не мога да те пусна. И то точно тебе, айде някой друг – как да е, ама ти!?!
– Е, аз ще се разбера с колегите – някой ще ме замести по селата, друг тук в града – момчетата ги бива, ще се оправят.
– Виж сега, щом им имаш такова голямо доверие, аз ще ти гласувам моето. Ти ще станеш тук вайзор. Естествено ще си доста по-добре заплатен, а аз повече няма да пътувам до тук, ето имаш пълното ми доверие.
– Благодаря Ви, много се радвам за оказаната чест, но бих искал да уредим и отпуската ми.
– Няма проблем. Само да проверим как ще работят тук без нас с теб и ще те уредим.
На другия ден младият вайзор имаше нова служебна кола, служебен телефон, служебен костюм, риза и изглеждаше като фото-модел във фирмените дрехи със специфичните фирмени знаци.
Той познаваше добре работата на офиса и склада и организацията им не беше нещо трудно или неясно. Но в главата му се въртеше една друга идея и Той реши да я сподели с Шефа. На сутринта му звънна и го попита може ли в стаята за почивка да сложат тенис маса – за разтуха след работа. Шефът побесня и затвори телефона; даже не попита дали искат или имат тенис маса и екипировка.
– Жалко, това можеше да ни събира вечерно време, да си говорим за проблемите през деня удряйки топчето и преборвайки противника вместо колегата по време на работния ден. Можеше на някого някаква идея да му хрумне.
След месец Шефчето дойде да нагледа отблизо нещата.
– Здравейте – каза той – как вървят нещата? имате ли нужда от нещо?
– Добре сме. Всичко е наред, клиентите са доволни. Колежката имаше идея да играем в търга за снабдяването на една детска градина следващия месец.
– Колежките отвън да не дават много акъл, че да не влезат в дефицит. – каза Шефа.
– Ами аз пак да попитам за моята отпуска, нали не можах за морето да я ползвам.
– Е, хайде сега, почват сборовете, знаеш как е по селата – от пра-пра-баби до пра-пра-внуци всички искат сладки, олио, ориз, захар, сол. Айде изчакай още малко.
– Ама колко да чакам?!
– Е, ти си ми като партньор, хайде влез ми в положение. Много от твоите колеги си заминаха, а ти казваше че са печени, работачи, това-онова, а те – една събота работили и хайде чао, много работа.
– Шефе, много добре знаеш, че не е една събота, че не е една зима, че не е едно лято.
– Нали Ви плащам, бе!
– Да, ама те и фирмите, в които отидоха моите колеги и те плащат, ама като стане 17,00 и хайде в къщи, на село, на стадиона, в парка, събота и неделя на пикник, екскурзийка, а ние тук дъх не можем да си поемем – малко сме.
– Малко били, ами като бягате нека Ви, тези дето оставате да видите, леко ли ми беше, когато аз бях сам с леля ти Първа, дето е още долу в офиса жената.
– Тя няма избор, шефе, трябват й три години до пенсия, а цял живот е била в търговията, каква да стане – свинарка, чистачка, оксиженист, масажист?
– Добре, като толкоз ги разбираш нещата, какво да направя за вас?
– Ами започни с работни дрехи – момчетата бачкат с разни раздърпани анцузи –нямат вид, а тук идват понякога и по-заможни търговци, нека да вкараме малко визия.
– Добре, записвам си, утре фирмата за работни дрехи. Тъй, друго да кажеш?
– Някои фирми имат станции на морето, там работниците им ползват преференции.
– Ти луд ли си или нещо ме бъзикаш за новата ми вила? Ако си мислите, че някой от вас ще припари на Свети Влас, да не съм Аз. А пък да ви строя бунгала – не, вие сте полудели.
– Може просто да предложиш на някой твой партньор с бази край морето или в някоя от планините да му пращаш твоите работници, а той да ги настанява с някаква отстъпка – и неговите легла заети, и колегите доволни.
– Да, да! Да изтръскате някоя простотия или кой ви знае какво ще направите, че аз да ви бера срама после. Давай друго.
– Да даряваме всеки месец на детския дом стоки за 600лв., все едно по двадесет лева на ден, за нас фактически ще са не повече от 450лв, а в града ще си направим добро име и ще казват за нас „..ей тези момчета помагат на децата от дома…” и това ще ни кара всички да се чувстваме солидарно-отговорни и признати.
– Ще видя счетоводителката, ти тези 600 лв за нищо ги нямаш.
– Може да видим някой зъболекар, ако иска да има още няколко пациента или някое студио за красота, че и колежките да се поглезят.
„- Айде стига за днес, а? Няма да я свършваме всичката наведнъж я!”
За Нова година също имаше много работа, след Нова година – също. Той остана единствения служител, освен леля ти Първа, със стаж повече от година. Приятелите му, с които почна, отдавна работеха не само за същите пари, ами и за много други неща, предоставени им за ползване и облагодетелстване от новите им работодатели; освен това се виждаха помежду си по-често и отношенията им бяха по-като преди за разлика от неговите редки срещи с тях – загуби се контакта.
Въпреки „многото работа” покрай 14 февруари, мартенските празници и Великден, Той успя да си пусне предизвестието за напускане и да подаде документите си за работа там, където бяха и неговите приятели, нищо че йерархично-кариерното му развитие направи челна стойка. Даже надолу с главата, светът му изглеждаше по хубав. Може би след известно време, използвайки всичките си познания и качества, своето трудолюбие, ум, съобразителност, проницателност, постоянство, ще го направят лидер и на новото му място.
А дали и докога Шефчето ще има на кого да бъде шефче?
